Състав на Административен съд – Пловдив отхвърли исковите претенции, предявени от Димитър П., да бъде осъдено Министерство на околната среда и водите, да му заплати сумата от 10000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в периода от м. март 2024 г. до 22.05.2024 г., като последица от нищожна Заповед № РД-489 от 26.06.2019 г. на министъра на околната среда и водите, в частта ѝ по точка 2, по силата на която е определен броят и е утвърдено местоположение на действащите две автоматични измервателни станции за мониторинг на качеството на атмосферния въздух за град Пловдив, изразяващи се в негативни психически преживявания, подробно описани в мотивната част на съдебното решение, както и обезщетение за забавено плащане на посочената сума, в размер на законната лихва считано от 26.06.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. Съдията-докладчик приема, че описаните от ищеца факти в исковата молба, съотнесени към относимите материални правила за поведение, не позволяват да се направи ясен и несъмнен извод, че Заповед № РД-489 от 26.06.2019 г. на министъра на околната среда и водите е постановена в такова противоречие с материалния закон, което да обоснове извод за нейната нищожност. В случая, съдът посочва, че освен общото твърдение в исковата молба, не са заявени и не е установено по делото, наличие на конкретно допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да имат за последица нищожността на процесния административен акт. Спазена е и целта, която закона преследва с издаването на заповеди от категорията на процесната такава. В съдебния акт се отбелязва още, че при спазване на посочените изисквания на двете Директиви/ Директива 2008/50/ЕО и Директива 2004/107/ЕО /, ЗЧАВ и Наредбите, решението на кое точно място да бъдат разположени автоматичните измервателни станции е въпрос на преценка на административния орган за конкретна целесъобразност на управленското решение. Дали тази преценка е удачна и се възприема от част от местната общност или пък, според друга част от общността тя не е удачна, е въпрос, който не повлиява материалната законосъобразност на административния акт.  Крайният извод, до който съдията-докладчик достига е, че исковата претенция е недоказана, поради липсата на нищожен административен акт като последица от който, ищецът да е претърпял заявените от него неимуществени вреди.

Решението, по адм.дело № 849/2025 г.,  подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.